Чуй,
спомних си всичко!
Спомних си, когато се родих
и как нададох вик: ААААААААААА
толкова много болка
още с първата глътка въздух,
която раздира дробовете,
все едно се опитваш да поемеш въздух
на чужда планета без скафандър,
просто някой те е изритал от кораба,
и още тогава знаех,
че ще има още много болка. Има още
Ти тръгна
и по капчуците се спусна тишина,
и застена самотата ми по улиците,
заслепени от мъдукащите светофари и от дъжд,
чадърите разтвориха крила, а жълтите трамваи
развяха пантографите си като корабни платна.
Ти тръгна
със един такъв трамвай, понесъл
през града нелепата раздяла,
нелепото сбогуване и любовта ни,
далече, през вълните от прозорци
през вълните от заслушани в дъжда сънливи хора.
Далече, през квартали и кръстовища,
през тътена на градската тъга си тръгна,
към новите, недостижимите за мен пристанища,
наречени нелепо спирки.
Ивет Александрова, 2017
© Ivet Aleksandrova
1
Бяха ни казали
как са изглеждали залезите
преди деветдесет или преди деветстотин години
как след първият изстрел
разкаянието е литвало като ято гълъби.
Бяха ни казали
за полюшващите се дълги коси, сплетени в плитки,
с малко черна пръст по тях, но все така прекрасни,
за прастарите, но някак елегантни вражди
които пулсирали като живи и за тяхната процъфтяваща безчовечност.
Бяха ни казали,
че смъртта е идвала преоблечена като туберкулоза или като трън от роза,
и че никой никога не е умирал от рак или от гадене.
Друг път, друг живот, друга смърт, друга земя, Има още
И никой няма да се върне. Никой. Никой.
Крилати риби блъскат сребърни тела в гърдите ми,
колибритата пият тръпна болка от сърцето ми,
носталгичните мъгли струят от вените ми.
С вечния сумрак издигам стария ни дом и влизам.
Oставям портите отворени за меланхолични ветрове и бури.
Оттатък старата ограда, с плисък на море, заглъхва детски глъч,
а игуаните ме водят между сенките на спомените.
Вървя между безмълвни ъгли и пропукани стени,
по коридорите е тихо, като в предверието на рая.
Във вътрешния двор, под арките
баща ми пие ром и вечерта се спуска със дима на пурата му.
Под старите легла е скрита древна самота и чака.
В кухнята, приседнала до ледената печка,
майка ми плете любов със преждата на миналото,
а залеза с приспивна песен клати стола й.
Протягам длани – сто дихания, пропити с тази скръбна светлина,
че никой няма да се върне, никога,
от пръстите ми, вкопчени във земните недра растат хибискуси –
ръцете ми не искат да забравят. Ръцете ми не знаят как да кажат сбогом.
А никой няма да се върне.
Никой.
Никой.
Ивет Александрова, Куба, Август 2014
Before your hands
I were but state of substance,
molecules,
atoms,
thin cactus needles
carving the cellular core
that poured suffering
into the circulation of blood
(not yours)
and after the tenderness
in the blossoms on the top of Saguaro,
where I woke up
burning with fever,
swimming in sweat
and delirious
near the sun,
where you branded me
with sheer promises from one love,
Има още
Преди да се сбогувам със деня
в най-тъмно-сините му часове,
когато игуаните се крият в сенките си,
а вятъра облича сив костюм
и тръгва да танцува с разпилени вестници.
Когато просякът-слепец,
забравил орисията си, клати тяло
в един далечен ритъм на танго,
а залеза разсича хората на две
Преди в зениците ми да се втурне тъмнина,
преди в оголените ми от тишината вени
да рукнат полунощни дъждове,
преди светкавиците на далечния ти допир
да срежат мускулите ми на две,
преди в земята да застенат стари корени
и от нищото да заприиждат полуслепи прилепи…
Преди, преди това
разтварям укротените си от тъгата длани
и в тях се стича невъзможното ни бъдеще,
в тях събирам всичките ти пътища
и пия жадно с прегорели устни.
А после с хиляди очи ти казвам сбогом,
после с хиляди мълчания те прегръщам.
И после ме поваля пустотата,
после ме повлича Лета и не помня.
В поетично-фотографската ми памет
няма място за отсъствието ти.
Ивет Александрова
July ’14, Ottawa
Ето, сянка съм на сянката си
и се спускам по осиротели дюни,
все надолу, сам пустинник,
свободен от желания и от помисли.
В небето ми летят меланхолични птици.
В нозете ми като домашни псета
се търкат демони на стари допири,
на отритнати любови и на страсти.
Сърцето ми, препълнено
със залези, със дъждове и с пътища,
с отсъствия, със богове и със разпятия,
ръцете ми, така ненужно слаби…
Краката ми, изнежени от минало,
от пролетни треви и леност,
душата ми, разкъсана на ивици,
Има още
Танцува Мили, танцува, танцува…
Улиците, вдлъбнати под краката й
отдавна са изгубили блясъка си.
Светът се разпада
по краищата на роклята й,
а тя танцува –
на автобусната спирка,
на опашката за хляб,
пред изгладнелите очи
на служителите на Народната полиция.
Танцува мамбо, танцува самба, танцува ча-ча.
Танцува в такт с ауспусите
на раздрънканите автомобили.
Танцува под ритъма на гласа на Кастро.
Танцува, когато има 2 песо
за ново червило.
Танцува, когато вятъра вие в полумрака
Има още
Заради „Дни без поезия“ на Еми Цветкова
Поезията не ни напуска, Ем.
Само онзи гневен вятър си отива,
само бурите утихват
а любовта, ленивата богиня
на пламъци и скрити
под сърцето ни олтари
тихо спи, подпряла разранените си
от целувки устни
в ръба на въжен син хамак
– прочети още>
Възможно е да се завърнат птиците,
по дланите ми да накацат и по масата,
по празните столове, по леглото,
и по покритите със самота прозорци.
Възможно е гнезда да свият
в избелялото на старите картини,
прочети още
Да отричаш онова страдание в себе си…
Да отричаш до тъга,
да отричаш до милостиня,
да отричаш до усмивката на идиот.
Да отричаш себе си…
Да не признаваш любов.
Да не признаваш омерзение.
прочети още
© Ivet Aleksandrova
Waiting… © Ivet Aleksandrova, Arboretum, Ottawa 2013
Ето я – ходи безумна надолу по улицата.
Дълга улица, каквато има във всеки град.
И някак си никак не е красива.
Накуцва с единия си крак.
Носи прекалено ярко червило.
И е с пушечно дълга, сплъстена коса.
прочети още
Ослепявам, Омбре
и дните се скъсяват сякаш.
Очите ми се пълнят със мъгли,
клепачите ми са обърнати
върху брега на самотата лодки,
все по-продължителни
са тоновете на тъгата,
изтръгнати от дланите ми –
прочети още
„Ако знаеш, че утре слънцето ще пламне
и ще погълне целия свят, ще прекараш ли
времето от сега до утре в хвалебствия на
Сътворението или ще проклинаш Бог
до последния си дъх?“ Чарлс Фрейзър
Ще го проклинам.
Задавена от жаждата за бъднина,
ще изкашлям с туберкулозен спазъм
сътворението.
И не за него ще тъгувам.
Ще тъгувам за библиотеките
в Александрия,
в абатството Сейт Гал
и Ватикана.
Ще оплача Колизеума
и Метрополитън,
и всеки малък театър,
с протъркани от блянове кресла.
Ще съм безутешна
за китарата на Джими Хендрикс,
-прочети още>
Return Home ©by Ivet, Upper Canada Village2012
Била съм навсякъде и всичко съм била –
нарамила сноп пеперуди
съм изкачвала козите пътеки на Сарагмата,
сънувала съм най-сладките сънища,
завита с дантелата на облаците
по пътя към Охос дел Саладо
съм страдала от недостиг на живот,
размахвала съм червения плащ на бикоборец
прочети още
Ноемврийският събор на вуду ангелите високо в небето продължаваше вече цял месец и всеки ден валеше. Празненствата им покриваха всичко, чак до хоризонта с тежки мръсно-сиви облаци, сякаш готови да погълнат земята.
– Нещо тъмно се мъти в черният им свят – каза Мигел, – съборите им обикновено продължават по ден-два, понякога седмица, но никога по цял месец.
Папито само поклати глава и се изплю. Вуду историите го изнервяха. Биенето по опъната биволска кожа на маманите* прекалено много му напомняше тласъците на ураганните ветрове по ламаринените покриви на едва крепящите се и избледнели от старост и сол къщи в града. Всеки ден, на ъгъла на „Магдалена“ и „ Буен Виеха“, на път към морето, минаваше покрай шамана, който срещу няколко песо правеше магии за прочети още
Когато стигна до Форт Ладърдейл
и с две големи крачки
прескоча Мексиканския залив –
с левия крак ще стъпя на Елбоу Кей,
а с десния на Кей Уест…
Тогава, точно тогава,
забравата за този живот
-прочети още>
I love the holiday chaos in the kitchen,
the aroma of freshly baked bread
and green onions,
the melted butter, which flows down
and cures my wounded soul,
the bells of the hand mixer
dancing with the eggs,
the little fingers,
licking the cream from the bowls,
the flour
which snows snows snows
and your laughter, singing:
Има още
Deep inside me
and you
lives Fynn .
Fynn, with two watering-can-hands,
which water with letters
the windmills
in the mind’s gardens.
Fynn, from whose eyes streams
the four cardinal points.
Fynn, whose soul
is striated with veins,
swollen
from the living rivers of words.
Words, with whose DNA
you can trace back
your family tree,
all the way back
Има още
Mister,
I listen to you in wonderment-
the cars, the money, the fame,
your tale is so fascinating,
that I am trapped by your face,
where in place of your eyes
there are two large black holes,
in which you lose entirely yourself,
your smile, the white teeth
flashing with a freezing radiance,
the suit, your polished nails…
You charm me…
Mister,
you’ve mistaken the game,
this one, that you play,
is as old as life itself,
you’ve forgotten its name
or have never known it,
we used to play it in our childhood –
which kid is stronger,
better looking, has more decals
or marbles, or a nicer diary.
You probably used to collect comics
Има още
Тъга е един град,
пълен с носталгия,
с улици, по които бродят
призраците на забравени сбогувания.
Тъга е една неутешима есен, която лее
карминените си сълзи по тротоарите.
Тъга е името на самотата
в петък вечер.
Тъга е монетата,
прочети още
Cayo Guillermo, Jardines del Rey („King’s Gardens“) Archipelago,Cuba ©Ivet, Aug 2012
Днес отидох на неделната проповед
и свещеника говореше за скръбта
и как трябва да скърбим с надежда
и как трябва да скърбим с вяра в сърцата.
А как се скърби така?
Коя е тази надежда, покълваща
прочети още
В мен дъждовете неспирно валят,
вече няколко дена, година, столетие.
И вали, и вали, не е просто вода,
не е дъжд като дъжд, а тъга,
меланхолия, дълги сенки,
пренаселени с безбройни лица
и стихийно се стичат в ръцете ми.
Вече няколко века прииждат реки –
уж невинни, живителни, бистри потоци,
прочети още
July Sunset Over Ottawa River ©by Ivet, 2012
Понякога реките в мене си отиват,
като изоставена във полунощ любовница
разстилят в устията на вените ми
нежните воали от фина бледосиня тиня
и мидените вопли на душите си.
Тихо пукат пресушените им сълзи
в запуснатите като стари къщи брегове,
обвити с подивелите лиани
на отчуждение и на призрачни съмнения.
прочети още
Беше страхотен залез,
такъв, какъвто виждаш
веднъж или два пъти в живота си –
хората слизаха от колите си,
отегчените домакини,
забравили за мръсните чинии
и за пияните си мъже
рееха копнежи
като пране през прозорците си,
прочети още
Гръдният кош на града
равномерно се надига и спуска,
хората като голи прозорци
разтварят полунощно душите си,
набъбва земята, напоена с мълчание,
пронизващо тиха е всяка дума.
Като разсърдени ветрове
се блъскат в сърцето ми сънищата,
прочети още
На Изток – грохота на вълните,
които глозгат като гладни вълчици бреговете.
На север – ловците на китове,
които кръщават ветровете
и спускат имената им
като големи ледени късове по реките.
На запад – широките прерии,
където се раждат ненаситните думи – хищници,
кълвящи пророчествата от дланите ми.
прочети още
© Ivet Aleksandrova, Parc Omega, QC, 2013
Беше петък, два след полунощ.
На небето ангелите пиеха тъмен ром
и свиреха милонга.
Дяволите играеха домино
върху острия ръб на нощта.
Господ пушеше голяма черна Кохиба,
завита от четири листа съзерцание
и издишаше дъждовни облаци
прочети още
Resignation ©by Ivet, Havana, Cuba 2011
Захвърлих елегантната изисканост
на познатите строфи,
на очакванията,
на изисканите коктейли,
с които ме упояват –
20 грама състрадание,
40 грама любов,
30 грама бунт
и 10 грама обществена ангажираност.
прочети още
Господи, дай ми една последна любов!
Няма по-голяма тъга от тъгата
до болка да познаваш себе си.
-прочети още>
„they say that love is a sad awakening…“
Ноември е месец на облаците
и на уморените птици,
залезите преобличат града
в химерни сияния.
Последният дъжд кънти
в катакомбите на сърцето ми.
Есента е простряла
сватбеното си одеяло
прочети още
Аз дойдох на този свят,
закърмена с илюзии
за химерни богове и доброта,
готова да преплувам всеки океан,
готова да запаля всеки огън
и да прегърна всяка страдаща душа.
Родих се сляпа, босонога, без крила.
Събирах паднали след птиците пера,
прочети още
Тази мека, като син сатен нощ
се разлива
по пълните с аромат на канела улици,
светофарите преобличат
в ярките си цветове минувачите,
копнежите се разсипват
като дъжд по калдъръмите,
едно дете с побелели коси
пуска монета
прочети още
Сега мълча
и лятото преваля,
сутрин кашлям дъжд,
а вечер болката ме хапе,
октомврийският студ се промъква
и крещи срещу прозорците ми,
прочети още
Още един ден, без теб,
залязва в сърцето ми,
есента е простряла
облаци по балконите,
дървета, прегорели от страст,
пръскат червени искри по тротоарите,
улици, бременни с мистерии
прочети още
Смуглата привечер ме намира
в жълтия прах на изплакани думи –
Роберто Ретамар за оцелелите,
за робите, умрели вместо него,
за куршумите, посрещнати от някой друг,
прочети още
Земя на приливите… Трябваше ми дълго време да се реша да пиша за този филм. Не защото това е най-шокиращият филм, който някога съм гледала (явно не само аз, защото по цял свят зрителите са излизали по средата на прожекциите от киносалоните). Не защото този филм се отличава с най-добрата актьорска игра, която някога съм виждала и то в лицето на едно 11 годишно дете – Джодел
Ферланд (чудовищен талант, аспекта на чувства и емоции, които това дете може да пресъздаде е Има още
Не тъгувай, Любими…
След безбройно много години
с теб ще се преродим.
Може би дори в същият град.
Може би дори по същите улици.
Задължително ще бъде август.
Задължително ще бъде привечер.
прочети още
Срещнах го в един очукан бар,
миришеше на слама и тор,
преглъщаше евтиното си уиски
с джинжифилова бира,
в очите му имаше
белези от прерийни ветрове,
в ръцете му се бяха впили
хиляда юзди и той ми каза:
Преди три години застреляха
деветдесет и осем хиляди коня –
нямаше дом за тях на тази земя,
и никой вече не си спомня
тътена на копитата им
от Ел Пасо до Канадските кланици.
прочети още
Тази нощ те сънувах, hombre,
сънувах, че отглеждаш пламъци
в полетата с агаве, а аз те виках
и името ти изгаряше езика ми,
и огньовете захапваха
като побеснели лъвици вените ми,
и кръвта ми кипеше,
прочети още
wingsto.wordpress.com 